Конфликтите по високите етажи в Левски далеч не опират само до три имена – Наско Сираков, Станимир Стоилов и Иво Ивков. Не. Проблемът за Левски е много по-дълбок, но той е добре познат на клуба – и това са фракциите, които отново започнаха да пускат корени на „Герена“.

Мнозина си мислиха, че с идването на Наско Сираков този проблем е бил изкоренен. Вероятно е било така, за кратко. От идването на Сираков обаче мина доста време, настъпиха и доста промени. Под една или друга форма крайни фракции на Левски се завърнаха в клуба. И то с болни амбиции да притежават клуба и да го управляват.

Левски дълги години бе заложник на организираните фенове. По същия начин, по който и ЦСКА (б)е заложник. И двата клуба страдат от този синдром, особено характерен по балканските ширини. В момента, в който клубове като Левски или ЦСКА допуснат организираните фенове твърде близо до управлението, те вече имат много сериозен проблем.

По-странното и извратено е, че на Левски му харесва да бъде заложник на фракции. Левски страда от Стокхолмския синдром – симпатизира на своя похитител, който в случая е „Левски на левскарите“. Създаването на сдружението само по себе си е добра идея, но реализирането ? пак залитна в крайности, сочещи на запад.

Защо Левски „симпатизира“ на похитителя си? Ами, защото тъкмо ръководни лица, като Станимир Стоилов и Иво Ивков, легитимираха с изказванията и действията си създаването на „Левски на левскарите“ в този му вид. С опорочени ръководители, които следват интересите на крайни фракции. И Наско Сираков бе в пълното си право да се отдръпне от това сдружение.

Левски трябва да стане „заложник“ не на фракциите, а на свободните, неорганизирани фенове. Тези, които не се нуждаят от организации, за да споделят любовта си към любимия клуб. Да посещават всеки мач – в София и в провинцията. И тези, които не са спрели да даряват пари за спасението на Левски.